Спомени

Едно слънце се облещило, едни птички пеят, всъщност май е аларма на кола, но все пак. Нормалните хора се гласят да излязат из парковете, да се заредят с витамин Д и да се наслаждават на живота. Те да, но не и Деничка.

Стягам се и почвам да сгъвам и сортирам

От месеци нося едни и същи дрехи, защото гардеробът ми прилича на убежище на орк, който не страда от ОКР. Колкото и да се опитвам да отлагам неизбежното, накрая все пак се захващам. След като извадих всичко и го струпах по леглото и пода почвам да се оглеждам за Мохамед. Не съм първа младост и съм имала време да посъбера бая парцалки. Стягам се и почвам да сгъвам и сортирам. Все някак ще успея да сместя някъде тези 45 цяло и 8 купчинки – такива панталони, онакива блузки, а пък тези са дюс, а другите с котенце, знаете как е. Почвам и да отделям нещата, които няма да нося (онези лошите калории пак са ми стеснили дрехите). Купчинките се увеличават, а котката е като в лунапарк. Уж съм си пуснала да слушам подкаст, но всъщност мозъкът ми не спира да се чуди, защо за бога, имам толкова много чорапогащници. Минавам през различни етапи – ентусиазъм колко хубаво ще стане, след това си поревавам и обмислям да заключа стаята и ако идват гости ще им казвам – чувствайте се като у дома си – само никога не отваряйте ОНАЗИ врата!!!

Гардеробът ми е вграден и освен един лост, който изглежда много нестабилен, но то кой не е в днешно време, няма нищо друго. И тук някъде се зароди идеята – ще си купя нещо като пейка и ще мога да си трупам и отгоре и отдолу и хордърската ми душа се умили жестоко. Заебавам погрома и сядам да търся идеалната мебел. ИКЕА е фира, Джъмбо е далеч и тогава се сещам за Юск/ Джуск/ Южуск или както там се казва. Имат си и сайт и всичко, усещам ще намеря, това за което копнея, като Ергенът милия.

Както съм с някакъв много долен анцуг, чорлава, но пълна с надежда и с мерки в сантиметри се мятам на колата и тръгвам. Още на влизането виждам една пейка, но е с 10 сантиметра по-дълга. Учудващо, но това ме разочарова. Тръгвам да обикалям, като за всеки случай си взимам и 30 закачалки, че с тоя дефицит не се знае. Вариант бол, което не ми помага. Спирам се на някъв скрин, но висшата сила ме кара да отклоня поглед и го видях. Перфектен и намален на 50%, щото бил моста и имал забележки по външния вид, пак ще кажа- кой няма! Щото е моста, хващам една касиерка за ушите и го замъкваме до касата. Помотах се още малко, взех даже още един същия, ама единичен да ми станат 3 редички и три колонки и ще си ходя. Нарамвам скрина на рамо и към колата. Тръгвам да отварям багажника, ама той се прави на отворен и не се отваря. Бре! Тва е ново 20. Почвам да ръчкам, да натискам, да подбутвам, да попсувам – никой. Намирам си клипче в ютуб – не е за мойте болки. Ама нали съм една чудна амалгама от креативност и комбинативна мисъл се сещам, че мога да вляза отвътре. Свалям седалките, наврях се в багажника, цъкнах и в тоя момент го ритнах (много съм гъвкава!) и той се отвори. Изскочих като тапа от шампанско в цялата си прелест и за ужас на бабата и дядото, които току ще минаваха. Кой се кръсти, плюе и пие валидол, кой прибира шкафчета, важното е да се действа.

Прибрах се за да зарадвам Петко, че има да сглобява и да се свършва. И успях! Няма вече хиляда чантички с тъпотийки вътре. Ако Петко в момент на делюзия каже – айде да отидем на Малдивите, аз просто ще отворя третото чекмедже от втората колона, ще си извадя банския и ще кажа – Хайде! А няма да ровя като някъв енот и да опявам, че не мога да си намеря банския и че и за какво да го търся, като така или иначе приличам на тюлен и просто да си ревна и да вляза и аз в гардероба при скелетите и да се свършва тази мъка. Разбира се не се броят дрехите за пране и тези на столЪт, но все пак.

Деница, ти успя!

ПП – Приемам залагания за колко време ще се върне към тъмната материя и ще придобие обичайния си вид.

ПП2 – догодина ще събера сили да снимам дрехите, ако някой си хареса нещо